 |
| Източник: интернет |
Тази година
във връзка с честването на 3 март и 113 годишнината от Освобождението на
България от турско робство се изказаха поредица от многопосочни мнения и
съображения, понякога в разрез с историческите факти и събития. Редица от тях
преследваха не обективната истина, а обслужваха моментни политически цели и
стремежи. Достигна се дори до преки или завоалирани обвинения към Русия за
това, че освобождавайки ни, не била превзела Варна, не отстоявала българския
интерес и т.н. И всичко това се прави, без да се отчита конкретната, реална
картина не само на войната и военните действия, но и на икономическото и политическото положение на Русия, противодействието на другите държави. В
политиката, ако тя е действително реална политика, на преден план застават
действителните неща, а не емоциите и чувствата. Разбира се, последните също
имат своето място и роля, но решаващите, особено в междудържавните политически
отношения, са икономическата и военната сила и потенциал.
Предистория на Берлинския договор
След
Кримската война у нас постепенно се възражда българският дух (разбира се,
началото е доста по-рано). Борбата се води с най-голяма сила за формиране на
българското национално самосъзнание, за да се пресекат настойчивите опити да
бъдат погърчени българите. На повърхността на това родолюбиво движение са
поставени исканията за самостоятелна българска черква. Вследствие на духовната
и образователна дейност на редица известни и неизвестни българи движението се
разраства. Турското правителство е принудено с императорски ферман да признае
автономността на българската черква и очертава териториалните граници на
българската екзархия. С този документ е очертан следният обхват: цяла Дунавска
България, включваща Северна Добруджа с Тулча и Ниш; цяла Южна България с
епархиите Пловдивска, Сливенска, Велешка (заедно с Щип, Кочани, Кратово, Черна
паланка). На основата на плебесцит през 1872 г. са включени допълнително
Скопската и Охридската епархия. След този резултат турското правителство не
допуска провеждането на други плебесцшити в други епархии и райони на
Европейска Турция.
В същото
това време в България се разраства и революционната борба за политическа и национална свобода. След Старозагорското и
особено след Априлското въстание са пролети потоци българска кръв, избити са
хиляди хора, невинни деца, жени и старци. Всичко това, както е добре известно
от учебниците по история, става достояние на руската и световната културна
общественост. След въстанията в Босна и Херцеговина и в България се формира негативна
позиция спрямо зверствата на турците и тяхното управление и защита на
пострадалото славянско население.
Всичко това
принуждава Великите сили да поставят въпроса за умиротворяването на Европейска
Турция. В Цариград се събират представителите на Великите сили на известната
конференция. Тя решава да се създаде автономна България с две области с
предимно българско население и с главни градове Търново и София. В Източната
област е било предвидено да бъдат включени териториите на дотогавашните санджаци
Русенски, Търновски, Варненски, Тулчански, Сливенски, Пловдивски (без
родопските покрайнини) и каазите Лозенградска, Свиленградска и Елховска. В
Западната област е било предвидено да бъдат включени санджаците: Софийски,
Видински, Нишки, Скопски, Битолски (с изключение на две южни каази), три
северни каази на санджака Сер и каазите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.
След отказа
на турците да изпълнят решенията на Цариградската конференция, Русия е
принудена да подготви и започне известната Руско-Турска война от 1877 - 1878 г., която завършва
със Санстефанския мирен договор. По същество с тази война от страна на руското
правителство се е търсело решаването на два големи въпроса. Първият –
геополитически (т.н. „Източен въпрос”) за политическо и военно влияние върху
проливите – Босфор и Дарданели. Русия, затворена от замръзващите северни
морета, като велика сила търси свободен морски достъп до южните топли,
целогодишно свободни от лед морета. Вторият – решаването на националния въпрос
на българите, осигуряването на политическа, национална, икономическа и културна
свобода на нашия народ. В Русия, сред руската общественост тези два големи
въпроса са били сложно преплетени. Огромната част от славянското население на
Русия става дълбоко съпричастно със съдбата на славяните на Балканския
полуостров. Това е формирало една изключително благоприятна вътрешна обстановка
за подготовката и воденето на войната.
Опитът на
някои наши сегашни публицисти да поставят акцент само върху геополитическата
страна е неправомерен, а в морално отношение и кощунствен спрямо паметта на
200 000 загинали и милиони опечалени техни близки. Изглежда се забравя, че
войните се водят не само от политиците и генералите, но преди всичко от
войниците и офицерите. По същество Санстефанският мирен договор в основни линии
в задоволителна степен решава и двата въпроса и особено българския национален
проблем.
Всичко това
не се нрави на западните Велики сили, които за разлика от Русия на Балканите
имат само геополитически и икономически интереси и почти не отдават значение на
решаването на националния въпрос на българите. Използвайки политическата
ситуация, която не позволява на Русия да води военни действия на широк фронт
срещу всички западни Велики сили, западноевропейските държави блокират
реализацията на Санстефанския договор и се уточняват за неговото
преразглеждане. Това те правят, изхождайки от оценката на геополитическото
значение на Балканския полуостров и от своите собствени политически интереси.
Геополитическото значение на Балканския полуостров и България
То се
определя от редица фактори. Един от най-важните е географското положение на
Балканския полуостров и на България на световната и европейската територия. От
геополитическа гледна точка могат да се оценят три аспекта. Първият –
макрогеографско – т.е. мястото и връзката спрямо най-големите земни форми
(континентите). Балканският полуостров, намирайки се в Южна Европа, е един от
най-непосредствените мостове за връзка между три континента – Европа, Азия и
Африка. Той е част от Европа, която е най-близко до Азия и по-точно до Предна
Азия. Още древните римляни много вярно са оценили това изгодно местоположение
на Балканския полуостров. Освен това той е много близко до Африка по вода през
Източното Средиземноморие и по суша през Мала Азия.
Вторият
аспект – от мезогеографска гледна точка следва да се подчертае, че Балканският
полуостров като част от Южна Европа е мястото, през което се осъществяват
връзките на Източна и част от Средна Европа с Азия и Африка. Той в исторически
аспект служи като защитна територия на Средна и Западна Европа срещу
ориенталските политически и военни домогвания на древните перси, арабите и
турците.
И третият
аспект – от микрогеографска гледна точка следва да се посочи, че Балканският
полуостров може да се раздели на различни по географско и политическо значение
територии: южна, източна и западна. България е в източната част, чрез която се
осъществява връзката на Източна Европа (през Черно море и Северна Добруджа),
част от Средна Европа (Румъния, Унгария, Словакия, Полша) с Азия и Африка през
Черно, Мраморно, Егейско (Бяло) и Средиземно морета. Североизточната част на
Балканския полуостров в миналото е служила като врата за преминаване в други
земи на много народи. Територията между Карпатите и Черно море е своеобразен
краен ръкав на огромната степна зона, започваща от Източна Азия и завършваща в
Дунавската равнина, Влашката низина и Унгарската пуста. В миналото оттук са се
преселвали на юг и югозапад към по-плодородни и богати земи скити, славяни,
готи, прабългари, кумани, печенези, татари и т.н. Оттук на няколко пъти
нахлуват и руските армии по време на войните срещу Турция. През тази Югоизточна
част на Европа в нашия континент нахлуват азиатските турци. От една страна,
едно такова географско положение на България на Балканския полуостров е
преимуществено – то дава възможност този, който го владее, да придобива
изключителни политически, военни и икономически предимства. Но от друга страна
– то е обект на засилени интереси на що-годе големи и силни държави, да не
говорим за Великите сили.
Конкретното
разположение на географските обекти също има своето геополитическо значение.
Например, чрез удобния воден път по Дунав се осигурява връзка на Средна Европа
с Черно море и Източна Европа. В източната част на Балканския полуостров са
разположени най-значимите равнини и низини, благоприятни за настъпателни военни
действия, за транспорт и за земеделие. Речните долини в южната част на
българските земи са ориентирани в посока север-юг (Тунджа, Марица, Места,
Струма), което позволява лесно преминаване на южните планини и удобна връзка с
Бяло море. От друга страна, простирането на Стара планина в посока запад-изток
в миналото е служило като естествена защита на хинтерланда на Босфора и
Дараденелите и осигуряване на свободното използване на пътя от Западна и Средна
Европа през Белград, София и през Цариград за Азия.
Геополитическите интереси към и на Балканите
Във втората
половина на XIX век най-големите и силни държави в Европа имат свои специфични
геополитически интереси на Балканите. Доминиращата част от тях се свеждат до
решаването на прословутия Източен въпрос – т.е. кой да владее протоците Босфор
и Дарданели. Тези интереси обаче трябва да се оценяват от конкретната
историческа ситуация, която прехожда и съпътства подписването на Берлинския
договор през 1878 година.
Англия е
най-голямата, световна сила и владетелка на чужди земи. Съществува огромната
Британска имаприя, под английско владичество са десетки държави и особено Индия
– перлата на Британската корона. След Кримската война все повече се засилва
английското политическо, икономическо и военно влияние в Турция. Англия, от
една страна, се стреми да съхрани Турция като свое протеже, а от друга като
преграда за руското придвижване на юг към топлите морета. По това време
Средиземно море е нещо като вътрешно море за Англия. Тя владее в него основните
опорни военностратегически пунктове: Гибралтар (от 1704 г.), Малта (от 1880
г.). След прокопаването и пускането в експлоатация на Суецкия канал (1869 г.)
през Средизмно море се насочва по-голямата част от търговията на Англия и това
осигурява нейното владичество в Индийския океан. Геополитическата стратегия на
Англия е ясна – разширяване и укрепване на нейното влияние в Средиземно море и
недопускане на Русия да проникне на юг и евентуално в бъдеще да застраши
сериозно нейните морски комуникации. Поради това и Англия не примеа
Санстефанския договор и изпраща своя флота в Мраморно море. Тя твърдо отстоява
да няма българска територия на юг от Стара планина - т.е. военностратегически
да се осигури в турските проанглийски ръце хинтераланда на Босфора и
Дарданелите. Нещо повече, в същата тази година на 23 май 1878 г. Великобритания
и Турция сключват таен договор за „отбранителен съюз”, по който договор остров
Кипър е завладян от англичаните. По таков начин подходите към Суецкия канал са
твърдо преградени.
Към края на
Руско-Турската война и след Санстефанския договор английската дипломация
проявява изключителна инициатива и настойчивост да обедини западните страни
против съществуването на Санстефанска България, в която тя вижда евентуален
бъдещ силен съюзник на Русия. Под силното английско давление на 18 май 1878 г.
е сключено англо – австро-унгарско съглашение, което определяло общото
поведение на двете държави на Берлинския конгрес.
Както вече
бе посочено, много силен е геополитическият интерес на Русия на Балканите. Още
от времето на Петър Първи започва руското развитие на юг и поредица от
руско-турски войни. За Русия е важнно да владее проливите и зависимата от
Англия Турция да се разпадне и по този начин да се освободят европейските
християнски народи. И действително Русия подпомага национално-осовободителните
борби на Гърция, Сърбия, Черна гора и България.
Много
сериозни политически интереси на Балканите
има и Австро-Унгария. Виждайки загниването на Турция и срещайки сериозни
препятствия за териториално развитие на запад, север и изток, тя се стреми да
си осигури колкото се може повече влияние в Европейска Труция, да препятства
евентуалното руско влияние там и най-важното – да получи териториален излаз до
Бяло море по Вардарската долина.
Първоначално
Германия като че ли няма някакви особени геополитически интереси на Балканите и
подкрепя действията на Австро-Унгария. Но още наследникът на Бисмарк заявява,
че пътят за Цариград води през
Брандербургската врата, а след това и започва реализицията на геополитическата
доктрина за поход на изток и осигуряване на жизнено пространство за германската
нация.
За Франция
интересите на Балканите са по-малко геополитически, отколкото
финансово-стопански (стремеж да не загуби вложените капитали в Турция) и
културни (да си осигури културно влияние в малките балкански държави и преди
всичко в Румъния).
За Италия
геополитическите интереси на Балакните са свързани по линията на проникване по
трасето на стария римски път Виа Игнация от Адриатическо море през Албания,
Македония и Западна Тракия към проливите. Но в периодна на подготовката и
подписването на Берлинския договор Италия не е изявена велика сила.
Балканите си
остават територия на жизненоважен геополотически интерес за Турция. Тя се
стреми на всяка цена да съхрани своето господство и владеене на европейските
територии. Под натиска на вътрешните и на външните политически сили прави опити
да дава само частични отстъпки. Всъщност и нейната неотстъпчивост довежда до
започване на Руско-Турската война. Опирайки се на сериозната английска
подкрепа, тя се стреми да сведе до незначителни отстъпки загубата на войната
срещу Русия.
Не бива да
се подценяват и геополитическите интереси на освободилите се преди България
балкански страни – Румъния, Сърбия и Гърция. Румъния е сериозно ограничена във
възможността да се развива и увеличава своята територия на запад, север и
изток, където граничи с великите сили Австро-Унгария и Русия. В този период тя
може да се развива главно на юг - за сметка на Турция, респективно на български
земи) и да си осигури траен излаз на Черно море. Сърбия се стреми да откъсне
колкото може повече от западните български земи и в перспектива да получи излаз
на Бяло море. Затова и тя се включва във войната срещу Турция, но едва след
като става напълно ясно, че Русия ще спечели. Най-амбициозни са
геополитическите стремежи на Гърция – да възстанови бившата Византийска
империя, Бяло море да се превърне във вътрешногръцко.
В тези свои
геополитически интереси и стремежи малките балкански страни се стараят да си
осигурят подкрепата на отделни Велики сили: Гърция – предимно подкрепата на
Англия; Сърбия – на Австро-Унгария; Румъния на Русия и Франция.
Берлинският конгрес
След
предварително сключеното в Лондон споразумение между Англия и Русия Берлинският
конгрес има задачата да дооформи нещата, което той прави от 1 юни до 1 юли 1878
г. На конгреса Великите сили отстояват своите глобални геополитически интереси,
пречупени през призмата на Балканите. Всяка от тях се стреми да подкрепя
исканията на протежираните от нея държави. Английският представител отстоява
позицията, че България трябва да е автономно васално на Турция княжество,
ограничено в територията на север от Балкана, а всички земи на юг от него да
останат под властта на султана. Той допуска присъединяване на Софийска област
към Княжеството (т.е. към България), но при запазване на Варненска област за
турците. Това е продиктувано от стремежа да се съхрани по-значим
хинтерланд за Босфора и Дарданелите и да
не се допусне излаз на България на Бяло море. Представителите на Австро-Унгария
и Германия по същество подкрепят Англия. Руският представител не се съгласява
Варна да бъде оставена в турски ръце. Представителят на Франция иска да се
увеличи територията на Северна Добруджа, която се придава на Румъния.
Представителите на Австро-Унгария открито заявяват, че не
желаят да има разширение на българското княжество на запад. Те отстояват Трън,
Враня, Пирот и Цариброд да се дадат на Сърбия, а Русия държи те да останат
български. Накрая се приема компромисното положение Пирот и Враня за Сърбия, а
Трън и Цариброд за България.
По същество на Берлинския конгрес единствената гледна точка,
през която се решават граничните проблеми на бъдещото Княжество България е
геополитическата. Не се държи сметка за основното – принципа на народността, а
да не говорим за свободното волеизлияние на народа от тези територии.
Геополитически резултати и следствия
С подписването на Берлинския договор се осигурява
геополитическо преимущество главно за Австро-Унгария и Англия и подкрепяната от
тях Турция. Русия печели във военно отношение, но губи дипломатически. Целта да
бъде разрушена Турция не е постигната. По същество последната е отслабена, но
благодарение на Англия е спасена.
Другата цел на Русия – овладяването на проливите, отново не е
достигната. Трета и цел – освобождаването на българите е постигната само
частично. Териториално Русия получава две области от Азиатска Турция – Карска и
Батумска и Южна Бесарабия от Румъния.
Англия успява да постигне това, което си е набелязала като
цели – съхраняването на Турция като империя, недопускането на Русия до
проливите и България до Бяло море. Нещо повече, без да воюва, получава от Турция
остров Кипър.
Австро-Унгария също получава сериозни придобивки. Без да
воюва, получава Босна и Херцеговина, ориентира експазионистичната сръбска
политика вместо на запад на изток, окупира Новопазарския санджак.
Тези
резултати от Берлинския конгрес са крайно негативни за България (съпоставени
със Санстефанския договор) и осъществяването на българската национална идея –
освобождаването на българските земи от чуждо национално господство. По същество
само Мизия остава в границите на
Княжество България. Извън нея са Северна Добруджа, Македония, Тракия, Нишко и
Пиротско. Когато всички Велики сили (с изключение на Русия) са против
решаването на българския национален въпрос, се получават няколко отрицателни
последици.
Едната от
тях е, че в първите години след създаването на Княжество България, а и доста
след това, нашата страна е слаба и непрекъснато търси закрилата на някоя от
великите сили, за да може да реши своя национален въпрос. И съвсем естествено и
поради погрешната английска политика се търси подкрепата предимно на Русия.
Това е видял скоро след подписването на Берлинския договор известният английски
политик Гладстон. Критикувайки в парламента политиката на консервативната
партия, той подчертава, че английското правителство е създало една малка България,
„която не може да живее самостоятелно, която по необходимост ще трябва да търси
подкрепата на Русия. Вие сами хвърлихте новосъздаденото българско княжество –
упреква той консерваторите, - основано между Дунава и Балкана в ръцете на
Русия. От друга страна, Вие лишавате България от излаза на Егейско море. Щом я
лишавате от тоя излаз, Вие я насочвате към Черно море, а то я води към Русия.
Така че служейки не на английските интереси, а на руските, Вие разпокъсахте
България и я лишихте от Егейско море. Егейският бряг в ръцете на България не
щеше да ползва Русия, а западните държави, защото щеше да се установи пряка
връзка между нова България и Западния свят.”
Другата
негативна последица от създаването на малка и слаба България е засиленият
териториален стремеж у съседите и за завладяването на останалите в Турция земи,
населени с българско население, недопускане на засилването и териториалното
разширение на България. За целта се развиват различни геополитически и
националистически концепции като: разглеждането на Македония като Южна Сърбия;
съществуването на македонска нация; връщането на Гърция на „историческите
гръцки територии” като Македония, Родопите, та чак до Стара планина,
погърчването на българското население в Южна Македония; обявяването на Северна
България от някои румански историци за населена с тяхно население и т.н.
Стремежът
на всички балкански страни да се разширяват за сметка на български земи
предизвиква остри, политически, военни, икономически, културни и религиозни
сблъсъци и напрежения, войни и масови страдания на българския народ. Поредицата
неуспешни за България войни (Междусъюзническата и Първата световна война(,
водени от некадърни български политици и монархическия институт, сключените
след тях договори и изселнически спогодби довеждат до обезбългаряването на
Северна Добруджа, Одринско и Лозенградско, Беломорието, Нишко, Пиротско,
Босилеградско и т.н..
По същество
Берлинският договор, произволно определящ границите между балканските държави,
превръща Балканите в барутен погреб на Европа. Всяка една от малките балкански
държави иска да стане голяма и силна – т.е по-независима. Това ги поставя
непрекъснато в ролята на търсещи силния съюзник, за да осъществят собствения си
геополитически интерес или за да се защитят от интереса на другите. По такъв
начин те доброволно се превръщат в пионки за голямата игра на Великите сили. А
Великите сили също се стремят да привличат на своя страна една или друга
балканска държава. Поради това на Балканите и особено в България се развиха
различни „филства” и „фобства”. А това неминуемо води до непрекъснати
вътрешно-политически напрежения.
От преплитането на
геополrтическите интереси на Великите сили на Балканите досeга най-силно
пострада България.
